ПРАВИЛА ЗА ДОБРОТО ВЪЗПИТАНИЕ. ГРЕШКИ. РОДИТЕЛСКИ СТИЛОВЕ НА ПОВЕДЕНИЕ И РЕЗУЛТАТИ ОТ ТЯХ
Възпитание. Същност, тенденции, методи
“Основната цел на възпитателя е да запази смелостта на всички деца, а ако някое вече я е загубило: да му я върне.”
Алфред Адлер
Алфред Адлер за същността на възпитанието
Според Адлер процесът на възпитанието трябва да се разглежда като позволяване на благоприятните влияния да оказват своето въздействие върху детето, но и точно да се следи за това, какво оформя от тях неговата творческа сила. Еднаквите ситуации влияят различно върху децата, следователно не самата ситуация е фактор на влияние, “при нарушение в правилното развитие, винаги се открива и една погрешна реакция на детето”/Адлер, 1998/. Възпитанието, според Адлер, трябва да изключва строгост или снизходителност, а да се основава върху разбирателството и непрекъснатото окуражаване на детето, както и върху развиването на чувството му за общност. Последното ще бъде развито или не в зависимост от отношението и поведението на майката. Защото природата е отредила тя да бъде с новото същество и взаимоотношенията им да са отношения на вътрешна кооперация. Тази ситуация има за цел да изгради детето като равноправен сътрудник и събрат на другите, който охотно им помага и сам приема помощта им там, където неговите сили не са достатъчни. Майката трябва да развива интереса на детето към бащата и другите членове на семейството. А бащата трябва да отделя достатъчно време за детето си и да се отнася към него с обич. Само по този начин – в контактите с околните, детето ще развие нужната му житейска смелост и самоувереност от позицията на чувството за общност. Основният метод, който е единственият правилен подход, е окуражаването. Дори когато едно дете започне да се държи зле с другите, да мързелува или се оттегли в себе си, най-доброто, което можем да направим е да насърчим и малкото смелост, която му е останала, защото точно липсата на смелост и разбиране е в основата на поведението му. Разговорът трябва да съдържа истината, но представена по тактичен и щадящ начин. На детето трябва да се обясни, че зад неговото поведение стои една негова погрешна цел и погрешният смисъл, който то си е изградило.
През различните етапи, според различните достижения и направления в науката, възгледите за възпитанието и дисциплината са се променяли. Разликата се изразява в прехода от ценността за послушното дете и моделирането на характера му в съобразие с идеалите на обществото към осъзнаване ценността на индивидуалността и самостоятелността на детето. Тези възгледи стоят в основата на двете доминиращи и най-известни стратегии за възпитание. Всяка от двете има разновидности. Авторитарната варира между деспотизма и разумната авторитарна строгост. А либералната – от анархичност, разглезване и оставяне на самотек до тактичното демократично отношение.
1.АВТОРИТАРНА СТРАТЕГИЯ
Основава се на схващането за подчинение и послушание на детето и позицията на абсолютен авторитет на родителя. Проявява се чрез прекалено морализиране, взискателност, строгост и изисквания за дисциплина и режим, прекалена критичност.
“За да разберем конкретните индивидуални прояви, трябва да разглеждаме личността като цяло – като единен стил на живот. И ако разпознаем истинското положение на нещата, би трябвало да признаем, че няма никакъв смисъл децата да бъдат наказвани за тази или онази грешка.”
Алфред Адлер
Тези методи развиват външна мотивация и не способстват за формирането на вътрешен самоконтрол. Днес в психологията се приема, че лошото поведение на детето има в основата си някаква основателна причина, затова физическото наказание /или боя/ като метод на възпитание се отрича от всички специалисти. От друга страна, боят лесно може да разтовари детето от чувството за вина: “Вече си платих, сега не съм виновен”. Друг ефект е, че детето възприема идеята, че проблемите в живота винаги могат да се решават така и става по-толерантно към проявите на агресия. Детето научава, че когато стане напечено може да удря, когато не знае как да реши проблемите или какво друго да прави – трябва да удря. Тези автори, които приемат боя, се обосновават с идеята, че едно дете може да се накаже само, когато застрашава живота си и няма време, за да се направи друго или то няма достатъчно изграден самоконтрол и разбиране на ситуацията /когато е малко/. Но и в такива случаи боят може да бъде само плясване /но не по лицето/, което не засяга самоуважението на детето. Тъй като според бихейвиоризма, негативните подкрепления пораждат странични резултати – тревожност, неувереност, загуба на себеуважение, не изясняване на приемливото поведение, то напляскването на детето, когато родителят рано или късно не успее да се сдържи, служи по-скоро като успокоение на самия него и няма никаква възпитателна стойност. /Додсън, 1999/ Родителите на трудните деца се отличават от другите родители по това, че по-лошо разбират кога и как следва да се месят, по-рядко хвалят за добро поведение, много по-често реагират на грешното поведение и му отделят твърде много внимание. /Раттер, 1987/. Работещите по въпросите на наказанието психолози все повече го изключват или препоръчват тактики, които да смегчат негативните му ефекти.
Честото използване на ограничения изисква те да бъдат ясно изразени и конкретни, да включват приемливо и неприемливо поведение, да свеждат до минимум негодуванието и да съхраняват самооценката на детето, по възможност да не са пълни и да предоставят възможност за избор, да са кратки и в безлична форма.
Както наказанията, така и наградите се приемат за остарял метод на възпитание. Това са методите на изискващото послушание родителство. Когато родителят казва: “Ако направиш това, то ще получиш еди какво си.”, той обявява недоверието си в способността за справяне на детето. Децата се научават да използват този похват и да манипулират родителите си с цел получаване на облаги.
Похвалата е вид награда - дава се при победа на някого. Тя включва оценка на личността на детето и го приучава да се сравнява с другите. Често детето се съмнява в истинността й, заради което тя не постига положителен ефект. Препоръчителното поведение е похвалите да съдържат оценка на усилието на детето, да са конкретни и реалистични, да не засягат качествата на личността му, да не издават големи очаквания, а по-скоро да събуждат стремеж към повторение на тази постъпка.
“Не бива да се произнасяме за способностите на едно дете, преди да сме положили грижи за това, неговата смелост и издръжливост да достигнат до определено измерение.”
Алфред Адлер
Даването на съвети. Често родителите се вживяват в ролята на морализатори и пазители на ценностите. Техните разговори с децата изглеждат като монолог пълен с упреци, поучавания, “трябва” и “не трябва”. Ползата от тях обаче не само че липсва, но те дори могат да навредят на детската самостоятелност. Детето се затваря в себе си. “Губи” вярата в себе си, защото никой не му я е дал.
Родителите често използват и подигравки и критики, обиди и сарказъм по повод възможностите на детето. Това обаче пречи на развитието на самочувствието и смелостта му.
Друг начин на родителско поведение са отрицателните изказвания по повод възможностите на детето, т.е. проявата на негативизъм. Когато на едно дете се повтори сто пъти, че нищо няма да излезе от него, то накрая започва да вярва в това. Родители, които изричат пророчески реплики по отношение на детето си или работата и способностите му, се оказват “прави”, защото детето добре научава урока си.
Честото издаване на заповеди също е типичен стил на обръщане към децата. Те унижават детската личност, а заплахите нямат голяма стойност, защото се отнасят до бъдещето /за разлика от възрастните, децата живеят в настоящето/. Най-често тези неефективни начини на общуване идват от грешната позиция, лежаща в основата на авторитарния стил. По този начин родителите използват “Ти –послания” в общуването и научават децата да мислят и говорят по същия начин. Това от една страна не позволява на детето да развие висока самооценка, да стане самостоятелно и уверено в силите си, а от друга страна придобива ниски социални умения за взаимодействие.
2. ЛИБЕРАЛНО-ДЕМОКРАТИЧНА СТРАТЕГИЯ
“Щастливи са децата, на които са помогнали рано в живота да установят, че са добри, като са били излагани непрекъснато на ситуации, в които да могат да докажат на себе си и на другите собствената си цена.”
Томас Харис
Базира се на приятелското /равноправно/ сътрудничество, гради се върху доверието и топлите отношения, основна цел е развитието на самостоятелността и инициативността на детето, способност за уважение и себеуважение.
2.1. Основни принципи за отглеждането на здраво и самоуверено дете:
2.2. Правила при възпитанието /принципи в обучението/:
2.3. Конкретни фактори имащи отношение към ефективността на дисциплината.
2.4. Основни техники на либералнодемократичната родителска стратегия.
АВТОРИТЕТЪТ НА РОДИТЕЛЯ
На практика децата се нуждаят от авторитет, защото той им носи усещането за сигурност, определя приемливото и неприемливото поведение и обяснява последиците от тях.
Една от най-разпространените представи е тази, че родителят трябва да използва своя авторитет, за да може да упражнява благотворно влияние и контрол върху детето /Стаматов, 2000/. Родителският авторитет се гради на общоприетото разбиране, че детето не може да живее без своя родител. И тъй като в процеса на отглеждането този възглед се затвърждава, разбирането на това понятие започва да преминава от “родителски авторитет” /такъв, който заслужава доверие/ към “родителски авторитаризъм” /такъв, който се основава на безпрекословно подчинение/. На практика взаимоотношенията между родители и деца се градят върху основата на неравенство в позициите – родителят винаги и във всичко е “по-“ от детето. Постепенно родителите загубват реалната представа за нещата – това, че детето расте и става по-самостоятелно и независимо. Те приемат децата си като своя “собственост”, която могат да моделират според собствените си представи за добро, а при неизпълнението на този идеал, вярват, че имат право да наказват строго. В основата на представата за децата лежи родителското желание те да останат “все още зависими от родителите деца”/Стаматов, 2000/. Затова се поддържа нагласата, че децата винаги бъркат, а родителите винаги са прави. Откъдето основната цел на родителското поведение става стремежът към запазване на контрола над децата. Това се осъществява чрез използването на сила.
Според Бенжамин Спок проблемите, които родителите не могат да преодолеят в отношенията си с децата, се дължат не толкова на непознаването на особеностите на детската природа или погрешните представи, колкото на егоцентризма, прекаленото честолюбие и абсолютизацията на властта върху децата.
Оказва се, че в практиката родителският авторитет е тъждествен на родителски авторитаризъм, защото реално родителите превишават правата си, използвайки прекален контрол и потискайки инициативността и самостоятелността на децата.
СТИЛОВЕ НА РОДИТЕЛСКО ПОВЕДЕНИЕ
Доказано е, че родителското поведение има причинно следствена връзка с поведението на детето и формирането на определени черти в характера му. В литературата една от основните теми по въпроса за родителството, е тази за някои конкретни линии на родителско поведение и тяхното влияние върху децата. В основата на родителския стил на поведение лежи представата на родителя за света и живота и неговата себепредстава. В американската програма за обучение в родителство “Степ” се твърди: “…първата стъпка е да признаете наличието на проблем във взаимоотношенията с децата ви…, а втората, да осъзнаете факта, че много от проблемите са по-скоро ваши, отколкото на децата ви”.
Според съвременните разбирания в психологията може да се каже, че идеалното родителско поведение съдържа: топлота /приемане/, автономия /разрешаващо поведение/, родителска отговорност и последователност /в дисциплинарния подход/.
1. АВТОРИТАРЕН СТИЛ
“Ние култивираме послушно дете и твърде малко обръщаме внимание дали този начин на възпитание е полезен за него. Грешно е да се потискат неудобните нагони на детето. Целта е да се възпитава годен за културен социален живот индивид, но с най-малко загуби на неговата активност.”
З. Фройд
Характерна за него е “нуждата от доминиране”, т.е. потребността от пълен контрол над детето, независимо по какъв начин ще бъде постигнат. При този стил е характерна липсата на приемане на отговорност, нецентрираност върху детето и използването на сила. Родителите от такъв тип са социално некомпетентни. Типично е ограничаващото поведение, ригидното придържане към правилата и използването на наказания при неизпълнението им. Детските мнения и желания не се взимат под внимание Изисква подчинение, послушание и уважение от детето – т.е. “приспособително” поведение. Такова поведение се свързва с опита да се формира, контролира и преценява поведението на едно дете в съответствие с традиционни и абсолютни стойности и стандарти на поведение. Родителят е властен и строг. Изразните му средства са заповеди, забрани, наказания. Детето получава чувството си за значимост като приема награди или наказания от тези, които държат властта в своите ръце. Родителят може да проявява и прекомерна преданост и загриженост. Последното е по-меката форма, която може да се определи като свръхпротекционистичен родителски стил.
РЕЗУЛТАТИ от авторитарния родителски стил /ефекти от прилагането на сила/:
Постепенно споровете между деца и родители се превръщат в битка за надмощие: детето научава, че всичко се постига със сила и затова започва да търси начин да спечели. Всеки се опитва да наложи своето мнение, а основните похвати са демонстриране на сила и неуважение към потребностите на другия. Тези взаимоотношения лежат върху позиция на противопоставянето. Детето започва да се съпротивлява на авторитета, проявява неуважение, защото се възмущава и изпитва гняв. Включва на помощ защитни механизми на поведение. Започва да лъже, за да постигне своето или да се представи в светлината, в която го искат родителите му. Когато “спечели” родителят, детето изгражда ниска самооценка, не може да поема отговорност, не развива самоконтрол, самодисциплина и мотивация за справяне с проблемите. Позицията на зависимост поражда чувство на безнадеждност, апатия и пасивност. Вечните забрани под формата на сто пъти за ден – “не” са спирачка на любопитството, което пък е в основата на развитието на Възрастния в нас. Когато забранява, родителят казва на детето: “Не проявявай инициатива, бъди пасивен, стой мирен и не изследвай нищо – недей да порастваш самостоятелен и независим.”.
Когато авторитарното родителско поведение е свързано с топли отношения, децата могат да се превърнат в блюстители на правилата в групата. Те стават предимно конформисти и сляпо приемат авторитетите. Превръщат се в пасивни, покорни и зависими хора. А когато родителите проявяват враждебно, неприемащо поведение, децата стават потиснати и насочват агресивните си импулси или срещу себе си, или срещу другите. Проявяват страхливост, ниска самооценка и враждебност. Те са лесно раздразними, изпълнени с вина и нещастни, нерешителни. Ако родителят е по-мек и по-снизходителен в отношението си към детето и като се има предвид, че то познава само един начин за осъществяване на собствените си решения –силата, нещата могат да се променят в “полза” на детето. Тогава това дете ще стане независимо, но ще “знае”, че винаги може да печели със сила. Най-важни за него ще са собствените му потребности. Освен това много умело се научава да манипулира родителите си чрез чувството им за вина. Стартовата му позиция е тази на егоизма.
1.1. АВТОРИТАРНА ПРЕДАНОСТ /СВРЪХПРОТЕКЦИЯ, ОПЕКА/.
Тук авторитарността е изразена чрез натрапчива преданост. Родителите приемат, че децата са неспособни да вършат нещо сами и затова се нуждаят от тях /от родителите/, а после трябва да им бъдат благодарни за безкрайните грижи. Твърде дълъг период на полагане на грижи за детето като за “малко”. Основната характеристика на този стил е упоритата загриженост за най-малките подробности от живота на детето. Грижите за него са преголеми и продължават и в по-късна възраст. Дори когато детето може да направи нещо само, родителят предпочита да го направи сам. Т.е. спестява се на децата възможността да се поучат от естествените последици на собствените си действия. На детето не се позволява да помага на възрастните и да се включва в домашни дейности под предлога, че още е малко и не може да се справи или за да не се нарани или претовари. Има излишен контрол, който ограничава самостоятелността на детето и му пречи да изгради своя опит и волята си. Потиска се независимостта на детето. Такива родители още от раждането на детето непрестанно се тревожат за неговото оцеляване. По няколко пъти на ден могат да се вслушват в дишането му, да измерват храната му, да проверяват да не е потно и т.н. Родителят следи всяка стъпка на детето и се стреми да приготви всичко във връзка със заниманията му. Намесват се в отношенията с другарчетата му, опитват се да повлияят на оценката на учителите. Тук родителите са склонни да имат контрол, но са по-близко до топлото отношение и загрижеността, като наказанията не са най-характерното, за разлика от типичния авторитарен стил.
РЕЗУЛТАТИТЕ от свръхпротекционисткия стил:
Такива деца хабят твърде много енергия във вечния конфликт между зависимостта от майката и смътно осъзнаваното желание за автономност. Детето расте, но не съзрява, липсват му елементарни социални умения, трудно му е да мисли само, да взема самостоятелни решения - става несамостоятелно, проявява нерешителност. Имат самооценка ориентирана към мнението на другите за тях. Винаги очакват някой да свърши нещата вместо тях, а самите те не знаят как да се справят, защото никога не са натрупвали свой личен опит. Свръхпротекцията създава неувереност в собствените сили, малка инициативност. Осигуряването “всичко наготово”на детето, пречи на последното да си изгради годност за справяне с трудностите в живота, по-късно няма да знае как да се приспособява към живота в трудните ситуации. Изследвания сочат, че излишният контрол има връзка с емоционалните нарушения у децата. Такива деца имат проблеми при общуването с другите деца /Раттер,1987/.
1.2. РАЗГЛЕЗВАНЕ./ПРЕКОМЕРНА ОБИЧ И ВНИМАНИЕ/
“Разглезването е най-големият враг на чувството за общност.”
Алфред Адлер
Този стил е по-скоро крайност на топлото родителско отношение, отколкото на родителския контрол. Характерен е излишно засиленият контакт с детето. Разглезването се разбира като приемане на детинското поведение много след момента, в който детето е психологически способно да го превъзмогне. Съдържа прекомерна обич и внимание към детето. Всичките му прищевки се задоволяват. Няма никакви изисквания към него. Още Фройд определя вредата от прекомерната родителска нежност. В резултат на нея половото развитие на детето се ускорява, а самото то става разглезено – т.е. неспособно да се откаже в по-нататъшния си живот от любовта или пък да се задоволява с по-малко такава.
Много подробно внимание на този стил отделя Адлер. Той го описва като смесица между прекомерната обич и грижовност – изразени и в свръхпротекционисткия стил. Адлер определя разглезването като една от трите обременителни ситуации в детството, които оказват фатално влияние върху характера на детето. Майката поема изцяло задълженията на детето си и му позволява да налага волята си. Обсипва го с гальовности и нежности. Мисли, действа и говори вместо него. Майката е основната фигура при този стил – тя е тази, която или помага на детето да развие чувство за общност, или го обвързва в неразривна симбиоза с нея, като го лишава от възможността да порасне и осъзнае, че успехът в живота е възможен единствено чрез сътрудничество с другите. Майката, която глези, не изпълнява предназначението си - да развива чувството за общност, като насочва интереса на детето към другите хора и общите дейности.
РЕЗУЛТАТИ от прекомерната обич и внимание към детето:
Детето приема, че то е “центърът на света”. Свиква да получава, но не и да дава. То има твърде силна привързаност към майката и затова много се бои от отделянето си от нея, бавно се адаптира към новите условия. Такова дете няма спирачки на желанията си.
Тъй като майката на такова дете го е приучила към прекомерната си любов, то придобива представата, че е много специално и освен това развива свръхчувствителност към тази обич. Детето започва да мисли, че другите хора правят всичко вместо него и развива тенденция винаги да разчита на някоя личност. Започва да се чувства като изключително дете, на което другите дължат обич, възхищение и грижа. Тъй като майка му го е обичала прекомерно, ограничавала е самостоятелността и независимостта му, детето пропуска “спирката”, на която се научаваме на “чувство за общност” и започва да развива комплекс за превъзходство. Смята, че то винаги ще бъде получаващият и вижда целта си – превъзходство, в това да бъде предпочитано пред другите. Такова дете не се научава как да разрешава проблемите си, защото майка му винаги го е правела вместо него и така не успява да научи, че за да живее добре, трябва да възприеме позицията на съпричастност с другите, че за решаването на проблемите в живота, трябва да прилага сътрудничество с другите. Тъй като при възникването на проблем, такова дете очаква другите да го решат всеотдайно /което не се случва/, то естествено претърпява крах и поради засилената си свръхчувствителност, го преживява като шок. И понеже комплексът му за превъзходство не му позволява да претърпи поражение, то избира грешна линия в живота си.
Такова дете има тенденцията да се изолира от живота, защото лесно се разочарова. А това е така, понеже то винаги очаква повече отколкото другите. Избира да контактува само с хора, които го глезят. А извън тази среда се чувства заплашено.
Тъй като основният акумулатор на поведението на детето е страхът от поражение, то развива прекомерни претенции към себе си и другите, става страхливо, стеснително, проявява предпазливост и малодушие пред повелите на живота и песимизъм./Адлер, 1998/
1.3. ПРЕНЕБРЕГВАНЕ /ОТХВЪРЛЯНЕ/
Този стил се намира на измерението “враждебност”. Тук контактът между детето и майката е затруднен, за разлика от разглезващия стил, при който този контакт е прекалено силен. Характерно за него е центрираността на родителя върху собствените нужди и желания и липсата на топлота и обич към детето, което се проявява чрез студенина в отношенията, неодобряване и отхвърляне. Има пълно пренебрегване на потребностите и интересите на детето. Може да има елемент на физическо пренебрегване – родителят не показва обич нито чрез думи, нито чрез ласки.
Този тип поведение влиза към обременителните ситуации описани от Адлер. Най-често децата на такива родители са нежелани. Възможно е родителите да проявяват егоизъм, като се занимават със собствения си живот. В други случаи такова поведение е типично за майки, които или не знаят как да се грижат за децата си, или проявяват безгрижност и несериозност.
РЕЗУЛТАТИ от пренебрежителното отношение:
При този стил детето преживява различни фрустриращи ситуации /потискащи елементарните му нужди и желания/, които могат да окажат трайно влияние върху характера му. Тук се включват всички негативни последствия върху физическото и психическото му развитие в следствие на депривация или трайна фрустрираща ситуация. Детето решава, че в живота на родителите му има по-важни от него неща и развива комплекс за малоценност и ниска самооценка. Когато детето е било отглеждано с внимание известен период, а после изведнъж родителските ласки са секнали, то преминава в позицията: “Аз не съм добър и вие не сте добри.” /Харис, 1991/. Такова дете може да се “предаде” – да загуби желанието си за живот, защото надеждата му е била убита. В такъв случай ще развие депресивна нагласа към живота. Ако пък отношението на родителите е изключително враждебно – включва жесток побой над детето, последното възприема позицията: “Аз съм добър, а вие сте лоши.” Такова дете е познало отрано грубостта и освен това има “записано” разрешение за нея в собствената си психика. Но тъй като не е развило чувство на обич към другите и съвест, винаги ще вярва, че само то е добро. А всички други хора са лоши и винаги са виновни те, затова заслужават грубо отношение. Самото дете е този, който по право може да раздава присъди. Такова дете най-вероятно ще стане престъпник.
1.4. РАЗРЕШАВАЩО-ОПРОЩАВАЩО ПОВЕДЕНИЕ /МИРНО СЪЖИТЕЛСТВО, АНАРХИЯ/.
Този стил лежи на измерението “автономия”, но е по-скоро криво разбрана такава. Тук правилата не са ясни, стимулира се свободното изразяване на импулсивните желания. Може да е свързано с разглезване – всичко е позволено на детето, така родителите смятат, че му осигуряват приемаща среда, в която то само ще регулира поведението си и ще проявява творчество. Родителите оставят детето на “самотек”, преувеличавайки способността му за справяне и потребността му от авторитет, който да му помага и да го води. Но по-често се свързва с отношението на пренебрегване. Такъв стил на взаимоотношения изглеждат като мирно съвместно съществуване между деца и родители, но в основата им стои пълната незаинтересованост на родителя и бягството му от отговорност.
При този стил липсва какъвто и да е контрол – няма никакви ограничения, но и никакви правила или стандарти за “правилно-неправилно”. Такива родители не знаят много за своите деца – за приятелите, интересите и проблемите им.
РЕЗУЛТАТИ от прилагането на опрощаващия стил:.
Липсата на ясни правила объркват детето и това може да повиши тревожността му. То става лесно раздразнително, импулсивно и агресивно. Не развива ориентацията си към постижения. Има слаб самоконтрол и не знае как да се справя с независимостта си. Когато родителят съзнателно не поставя никакви ограничения, детето придобива качеството нетърпеливост и очаква желанията му да се задоволяват винаги незабавно, не се научава на уважение към другите. Тъй като не придобива опит в общуването, остава социално некомпетентно, не се научава на проявата на емпатия /разбиране, съчувствие/.
1.5. НЕПОСЛЕДОВАТЕЛНА РОДИТЕЛСКА СТРАТЕГИЯ.
Непоследователността в прилаганите дисциплинарни методи е един от основните фактори за нехармоничното развитие на детската личност. Може да се прояви в три варианта:
Разминаване между идеал и поведение на родителите.
Оказва се, че диалогът между родители и деца по-често протича под формата на два монолога – единият, пълен с упреци и обвинения, а другият – с опровержения и молби.
Изглежда, че много често, независимо от желанията на родителите, поведението им е по-скоро авторитарно и критично по отношение на децата. По този начин идеалът и реалното поведение се разминават.
РЕЗУЛТАТИ от непоследователността и противоречивостта в поведението на родителя:
Непоследователността между думи и действия на родителя изгражда слаб и дезорганизиран Родител в детето. А това раздвоява и отчайва последното. То не може да разбере кое е добро и кое лошо. Тревожността му се повишава. Не може да си изгради стабилни навици и стереотипи на поведение. Такова дете е потиснато, нерешително, преживява вътрешна криза. Значително се повишава вероятността това дете да формира агресивно или асоциално поведение.
При изследвания е установено, че в случай на агресия, най-агресивни са тези деца, чиито родители са имали разрешаващо поведение към насилието в един случай, а в друг са наказвали същото това поведение на детето жестоко. /Цоков, 1995/
1.6. ХАРМОНИЧЕН РОДИТЕЛСКИ СТИЛ /АВТОРИТЕТНО РОДИТЕЛСКО ПОВЕДЕНИЕ/.
“Ако искате Възрастният във вашето дете да порасне, трябва да го уважавате.”
Томас Харис
Мотото на този родител гласи: “Трябва да подготвя детето си за живота така, че по-късно то да е в състояние само да се грижи за себе си.”
Този стил се намира на измерението “топлота” – приемащо, одобряващо, разбиращо, центрирано върху детето и загрижено поведение. Основната позиция е тази на сътрудничеството. Родителят има роля на другар и довереник. Основен метод е окуражаването. Родителите помагат на детето да развие чувство за самоуважение чрез насърчаване. Такъв родител вярва, че всички хора са еднакво важни и заслужават уважение. Вярва във взаимното уважение и знае кога да каже “не” и в същото време как да уважава детето си. Има доверие в способността на детето да взима само решения.
Тези родители са отговорни и самоутвърждаващи се хора. Има смелостта да бъде несъвършен. Принципни са в решенията си и недвусмислени по отношение на авторитета и отговорностите в семейството. В отношенията съществуват ясно поставени правила. Насърчават самостоятелността у детето без да снемат ограниченията и контрола върху поведението му. Отнасят се с топлота и придружават ограниченията или наказанията с подробни обяснения. Имат нагласа на приемане и разбиране. Отнасят се толерантно към мненията и желанията на децата, не налагат със сила своето мнение. Опитват се да разберат ситуацията от гледна точка на детето, не избързват със заключенията преди да са изслушали обясненията на детето. Детското мнение се взема предвид при решаването на проблеми. Такива родители обучават на норми и демонстрират очакване за подходящо поведение. Често планират доставящи радост действия и събития.
РЕЗУЛТАТИ от хармоничния подход:
Детето си изгражда висока самооценка и положителна себепредстава, има доверие в себе си, самоуверено е. Такова дете не се бои да изказва мнението си пред родителите и да пита за неща, които го вълнуват. Израства като независима и самостоятелна личност. Проявява доверие към другите и ги уважава. Има умения за комуникация с нагласата за сътрудничество, проявява топлота и дружелюбност. Проявява добър самоконтрол, високо равнище на активност и изобретателност. Ориентирано е към успех. Умее да разрешава проблеми, отговорно е и умее да взима самостоятелни решения. Не се плаши от грешките си, защото знае, че те са естествена част от живота. Има способност лесно да се приспособява.