Диагностични критерии:
Посттравматично стресово разстройство /ПТСР/ - преживяване, при което миналото подкопава основите на настоящето. При ПТСР травмата непрекъснато се повтаря “тук и сега”.
Едно завладяващо минало-което-е-настояще.
Откритието на ПТСР става по време на войните. Днес вече се изследва предимно при изнасилването. При завърналите се ветерани била открита разновидност на хистерията наречена снаряден шок. Повечето медицински авторитети смятали, че войниците със снаряден шок са морални инвалиди, по-нисши човеци и лечението отразява тяхното схващане. Тези войници били засрамвани и наказвани. По-късно на бойната невроза започнало да се гледа като на психиатрично, а не на морално заболяване. Стигмата се отхвърлила, лечението било с хипноза или хипнотично седативно средство /”серум на истината”/. А сега и с “емоционално пренаучаване” – травматичните спомени да се интегрират в съзнанието. Ветераните от ІІ св. война търсят лечение за останалите дремещи симптоми повече от 50 год. след травматичното преживяване Едва след ІІ св. в. са предприети сериозни лечебни мерки. Дълготрайното въздействие на психологическата травма не може повече да бъде отричано.
След 1980г в ДСМ-ІІІ – Американският класификатор на заболяванията, влиза : синдром на психологическата травма. Тогава се поставя равенство между синдрома на войниците, изнасилването и домашното насилие. След 70-те години има бум на “движение за освобождаване на жените”, което приема, че ПТСР най-често имат не ветераните по време на война, а жените в мирно време.
Душевното или психичното убийство се предизвиква от травма, която е толкова завладяваща, че психичният апарат е залят от чувства. ...”ужасяваща прекомерност на чувствата” - светът, породен от травмата е отрязан от другите “континенти”, това състояние покрива духа и физическия мозък. /“Убийството на душата”, Ленард Шенголд/.
Травматичните събития разрушават конструкцията на Аз-а, формиран и поддържан във взаимоотношенията с другите. Настъпва изгаряне на мостовете, които свързват индивида с неговата общност. Аз-ът се метаморфозира и никога вече не става същият.
Особености при възникването и проявата на ПТСР:
Парализа на волята - жертвата стои там, където я остави престъпникът. Сякаш овладява волята й за действие. Естествената реакция “бий или бягай” е блокирана в първите моменти на травмиращата ситуация.
Фазите на скръбта – шок, гняв, отричане, съжаление, приемане.
Но те не възникват линейно, а се завъртат в орбита- отново и отново...
Травматофобия – страх от травматичното преживяване;жертвата се стреми никога да не изпита усещането преживяно по време на травмата.
Пресъздавания на травмата – компулсия на повторението, които са маскирани /поФройд/. Повторното преживяване на травматичния опит би трябвало да представлява спонтанно, неуспешно усилие за изцеление. Когнитивните пресъздавания са опит да вкараш случилото се в рамките на нормата. А емоционалните – да се овладее завладяващата прекомерност на тревожните преживявания /ужаса, безпомощността, гнева от “смъртната опасност”/.Ленор Тер работи с деца, преживели травматични събития – те пресъздават травмата в игрите си. Човешката нужда да се преодолее непоносимото страдание чрез действия води до пресъздаванията.
Преиграване - в ситуация наподобяваща травматичната, се отключва свръхсилна реакция, която изглежда неадекватна на реалността, но всъщност е напълно адекватна на миналото.
Чувства като страх, провал, безпомощност отключват травмата и тя излиза на повърхността.
Разковничето на ПТСР може би се крие в химията на мозъка.
Завладяващият страх, дори еднократното му въздействие, може да промени физическата структура на мозъка завинаги. Мозъчната структура, която произвежда адреналин и норадреналин /катехоламините/ , мобилизират тялото в критични моменти. Тези в-ва правят спомените по-силни и по-жизнени. Физиологичните промени, които съпровождат увеличената секреция в подобни моменти, са свързани с временно вливане на допълнителна енергия, а споменът за критичните моменти запазва мощта си в продължение на години. За ПТСР обаче стремителните нападения никога не свършват. След завладяващ и неконтролируем стрес, локус церулеус остава хиперактивен и секретира извънредно много количество хормони дори в ситуации, които не предполагат непосредствена заплаха, но някак си наподобяват първичното преживяване. Макар че това наподобяване понякога е твърде чудновато...
Основен хормон на стреса е CRF - кортикотропин рилизинг фактор. Мозъкът го секретира в случай на реакция “бягай или се бий”. Този хормон е установен като наличен при хора страдащи от ПТСР. Твърде много ЦРФ наводняват тялото с химикали, които пораждат същите емоции като тези при първоначалната травма. Увеличаване на ЦРФ кара човек да “преиграва”. / Напр. ветеран, който чува звука на ауспуха и го взема за бойни звуци - звукът не е подобен на първичния звук, довел до това състояние, но за този ветеран, той Е същият звук и човекът СЕ намира на бойното поле в момента./
Завладяващият ужас може да доведе до промени в опиоидната система на мозъка, която секретира ендорфини, притъпяващи чувството на болка. Тази система става хиперактивна като стеснява чувствата. Вцепенеността, асоциирана с ПТСР, сякаш се разпростира върху целия емоционален пейзаж. Не само болката, но и удоволствието бива притъпено.
Новите проучвания върху деструктивните пътища, които завладяващото преживяване изсича в невроналните структури на мозъка, подсказват, че “вземането в ръце” е равносилно на чудо. Хормоните, които наводняват мозъка в ситуации на ужас, вероятно са токсични към клетките на хипокампа - мозъчната структура, която е от витално значение за процесите на учене и паметта. Хормоните буквално сгърчват хипокампа.
При състояние на силно възбуждане на нервната система, състояния, продуцирани от травма, лингвистичното кодиране на спомена е деактивирано и води до това ЦНС да се върне към сензорна форма на паметта, като в ранния детски живот. /Някои емоционални реакции и емоционални спомени могат да се формират без каквото и да е съзнателно или когнитивно участие./
Научаваме, че житейските преживявания никога не могат да бъдат същите след завладяващото преживяване , защото мозъкът, който живее този живот, всъщност вече не е същият.