ОСНОВНИ ГРЕШКИ В ПРЕДСТАВАТА НА БЪЛГАРИНА
ЗА ПСИХОЛОГА , РАБОТАТА МУ И НАУКАТА ПСИХОЛОГИЯ
От личния си опит до сега, установих, че психолозите в България не могат да си вършат ефективно работата не защото не я разбират, а по причина на самата общественост.
Първо, държавата не осъзнава ползата от тази професия и такива длъжности почти не се откриват. И, второ, което има връзка и с първото, българският народ има грешни представи за психолога и неговата работа. Като резултат българските психолози не могат да се включат в тези обществени области, в които биха могли да бъдат много полезни, дори и когато официално са назначени някъде на длъжността „психолог”.
ОСНОВНИ ГРЕШКИ В ПРЕДСТАВАТА НА БЪЛГАРИНА ЗА ПСИХОЛОГА И НЕГОВАТА ДЕЙНОСТ:
Ако искате да си изясните какво точно е психологът, да научите нещо за психологията и да разберете как би могъл да Ви бъде полезен психологът, прочетете тази статия! Прочетете я и ако искате да разберете как се е формирало това мнение на българина за психолозите.
Психологът е човек, чието образование е ориентирано предимно към психиката на човека, той се занимава с психичния живот на човека, също така е запознат с висшата нервна дейност, тъй като съвременната наука приема, че психичният живот е продукт на мозъка и нервната система.
Значи предмет на психологията е психичният живот на човека:
мисли, чувства, всички психологически процеси – внимание, памет, интелект, възприятие,
психичните параметри във взаимоотношенията със социума.
Последното е съществена част от живота на човека тъй като ние сме социални същества.
Психологията се води за млада наука, защото се отделя като самостоятелна дисциплина едва преди малко повече от 100 години. За това време тя се е обогатила изключително много в развитите държави. Сама по себе си като наука днес тя има много подразделения – психодиагностика, клинична психология, социална психология, детска психология, психология на личността, народопсихология, социална психология, организационна психология, трудова психология, диференциална психология, невропсихология и т.н.
Последното, което е най-актуално в дейността на психолозите - това, което може да бъде приложено в обществения живот, са така наречените ТРЕНИНГИ. Тренингът е форма на обучение – между другото утвърдена като най-ефективната.
Т.е. един психолог може да бъде треньор по психични дейности, по социални умения и всичко, което произлиза от психиката на човека.
По-долу ще откриете с какво друго може да се занимава един психолог.
В момента една от основните представи на българина за психолога е на нивото „психологът е доктор”. Следователно, ако не съм „луд”, няма защо да ходя на психолог. Т.е. психологът е човек, който лекува психично болни хора. Това е много изкривена представа за възможностите на психологията. За съжаление тя е остарялото разбиране за психичната болест на науката психиатрия.
Психиатърът е лекар, който е специализирал психиатрия, той поставя диагнози и лекува като дава лекарства.
Психиатърът лекува болни, а психологът се занимава с хора; психиатърът има пациенти, а психологът има клиенти.
Психологът може да лекува хората, с които работи психиатърът, но психологът може да прави и много други неща.
Има една област, в която психиатрията и психологията имат допирни точки и могат да си помагат: там, където говорим за органично мозъчно увредени хора с психиатрична диагноза, там, където няма развита психика, за да се работи с нея. /Макар че за мен и това е спорен въпрос. Човек може да се развива, да се променя към нещо по-добро, стига да поиска или стига да попадне в подходящите условия. Трудовата или арт терапията помагат на хората да развиват своята психика, и освен това помагат, без да се налага да се използват думите като основа за терапия/
Тъй като човешката психика не е място, където може да се надникне с лекарски инструмент или да се преслуша с лекарска слушалка, психологията дава своя принос в психиатрията с психодиагностиката. С психологическите тестове може да се установи какъв точно е проблемът на човека: дали нисък интелект /т.е. олигофрения/, дали наличие на депресия или агресия, или нещо друго.
Психиатрията е много по-стара наука от психологията. Тя е съществувала в тая област от здравеопазването, където днес застава психологията. Фройд е един от първите, които поставят граница между психично и медицинско. Той бил лекар, който пръв започнал да се занимава с психиката на човека, но най-вече с психиката на психиатрично диагностицирани хора. Фройд открил едни от основните принципи и закономерности на човешката психика, които днес са утвърдени в науката, точно така, както и известните ни органи в човешкото тяло. В периода след Фройд, психологията се развива съвсем самостоятелно. Днес положението от времето на чистата психиатрия се е променило коренно. Скоро след Фройд, негови ученици създават нови психологически теории, с които започват да критикуват възгледите му. Днес има модерни психологически направления, които се присмиват на остарелите разбирания в психиатрията. Съвременните психиатри, които работят с методите от преди 100 години, т.е. не се съобразяват с развитието на психологическите теории, се считат за неефективни и изостанали като начин на лечение и човеко-възприемане. Така че днес психология и психиатрия могат да бъдат съюзници, но развитието на психологията ги превръща все повече в съперници. Двете науки се противопоставят в много отношения. Граничната им област – болестта на психиката, вече се вижда от две равностойни, самостоятелни гледни точки: тази на науката психология и тази на медицинската наука - психиатрия.
Един от най-големите недостатъци, за които психологията критикува психиатрията е „етикирането” на хората – поставянето на диагноза. Представете си – това е основата на психиатрията – измислянето на нови диагнози! Психиатрите търсят болести. Психиатърът лекува с лекарства. Психолозите търсят дефицити в личностовото развитие, нарушения в емоционалното развитие, в социалното функциониране на човека. Психологът коригира с психологически похвати всяко от тях!
Каква е вредата от „етикирането”? Представете си един човек, който има проблем – чувства се отпаднал и т.н., отива на лекар, но там не откриват физиологична причина за неговото състояние. Пращат го на психиатър. Последният му слага някаква диагноза. И от там нататък целият живот на този човек е детерминиран от този „етикет”. А той гласи, че този човек е еди-какъв си. Навсякъде в документите му пише тези страшни думи-етикети, с които психиатрите те описват и заклеймяват. Ето, този човек е болен от това! Той е такъв! Точка по въпроса. Този „етикет” има такава сила в общественото мислене, че човекът започва сам да вярва в него. От гледна точка на медицината, добре – всичко е ясно, ние сме длъжни да се подчиняваме на медицинската наука и нейните закономерности.
Знаете ли, че съществува вид пчела с термина „земна пчела”, чийто крила са толкова малки, а тялото й е толкова едро, че по всички закони на механиката, физиката и т.н., тази пчела не би трябвало да може да лети? Е, да, НО ВЪПРЕКИ ВСИЧКИ ТЕЗИ ТЕЖКИ НАШИ НАУЧНИ ЗАКОНИ, ТЯ ЛЕТИ!
Най-голямото предимство на човешкото същество е, че може да се променя. Как това природно наше право се подпомага от медицината именно при психично болни хора? Никак. Целта на тия „етикети” е, НЕ ПОДПОМАГАНЕТО НА ЧОВЕКА, А ПРЕДПАЗВАНЕТО НА СРЕДНО СТАТИСТИЧЕСКОТО ЕДНОРОДНО ОБЩЕСТВО ОТ ТОЗИ „ЕКЗЕМПЛЯР-РАЗЛИЧЕН ЧОВЕК”. Това е идеята, стояща зад диагнозата: „Виж, ти си болен и имаш нужда от лечение, а през това време стой далече от нашето добре организирано общество, защото можеш да навредиш. Не можеш да работиш тук, не можеш да ходиш там и т.н. Защото, ти си болен! Т.е. ти не си нормален.” Как съвременната психология и всички напреднали обществени науки разсъждават по този проблем? Те си задават въпроса: „Какво е сбъркано в обществото, че има толкова много хора, които се превръщат в неефективни?” Това е възгледът на най-новите обществено-научни теории – системните. Те гласят така: още с раждането си ние сме включени в една система, едно общество. Когато в системата има единици, които не могат да функционират ефективно, въпросът е: „Какво се случва в тая система, ефективни ли са правилата в нея и кое в тая система прави така, че да се появяват дефекти в единиците, които са част от нея самата?” Българинът мисли така: „Щом този елемент не функционира, да се махне и замени.” /Това е Сталинската догма: „Няма незаменими хора”/ Да, ама не. Нали този елемент все трябва да се сложи някъде? А когато тези елементи, които не работят ефективно, започнат да стават много, какво ще правим тогава? Всичките ли ще подменим? Ами като не останат здрави, с които да ги заменим? Освен това тия развалени елементи, които просто изхвърляме на бунището, отървавайки се от тях, започват да правят куп, стават много. И какво правим тогава : помагаме да се разрази епидемия? Създаваме бунище в системата?
Защо обществото заклеймява престъпността, проституцията, наркоманията, психично болните хора?... Защото така е по-лесно: вижте ни нас, колко сме добри и чистички, а онези там – те са лошите, те заслужават наказание! Но нали обществото е ОБЩО? Всичко в една система е причинно-следствено, ако тези „лоши и опасни хора” са част от нашето общество, кой е този елемент в системата, който стои преди тия опасни елементи, и ги кара да функционират по този начин? Не е ли част от същото това чистичко и добро общество? Нали подобното идва от подобното? Как от доброто се получава злото?
За разлика от психиатрията, в основата на психологическото лечение лежи приемането на хората като хора и разбирането, че човек е една цялостна система от тяло, психика, връзки с обществото, взаимоотношения в семейството и т.н. Така че психологията днес съществува на място, където преди е съществувала предимно психиатрията. И двете повече воюват за това пространство, отколкото да си помагат и съдействат вътре в него. Защото най-често това съдействие е за сметка на психологическата наука. Т.е. психиатрията казва: „Психологията е под моята шапка. Аз определям правилата. Тя е моя помощница.”
АЗ НЕ СЪМ СЪГЛАСНА С ТОВА. Моят възглед след всичко, което съм научила, след моя досегашен житейски опит и след това, което съм видял в практиката си като психолог, ми казва нещо съвсем различно.
Вече отдавна психологията граничи с всякакви други науки освен с психиатрията.
Психологията навлиза в рекламата, в политиката, в организацията. Психолози има в ясли, в детски градини, в училища, в домове за болни хора или проблемни деца и хора, в домове за възрастни хора.
Един от въпросите, които съм срещала, когато са ме търсили по работа, е: „Ясно, че сте психолог, ама вие имате ли медицинско образование?”
„Защо трябва да имам медицинско образование?”- питам аз удивена. И сега отговарям:
Днес психологът е самостоятелно-научно-обособен специалист, който не е нужно да има медицинско образование, за да може да си върши работата.
Всеки психолог, който се занимава с лечение, лекува с думи. Така че, на него не му трябва медицинско образование, а психологическо образование. Освен това в университетската специалност „психология” се изучава висша нервна дейност и нейните измерения в човешкия организъм.
НО ПРЕДИ ВСИЧКО в университета „психологията” е отделна научна специалност от специалността „медицина”. Там психологията се счита за по-близка до философията.
Психодиагностиката е едно от най-разпространените, най-употребяваното подразделение на психологията. В световен мащаб вече са създадени хиляди тестове. Психодиагностиката се използва не само в психиатрията, но и във всяка друга област, в която човекът има участие.
За съжаление обществото използва тази дисциплина: психодиагностика, по един изолиран и изкривен начин. Понеже на всички е ясно, че психотестовете съществуват, обществените или частни институции се интересуват именно от тези възможности на психологията. Лошо няма – на Запад също е така. НО ТАМ СЕ ПЛАЩА И ЗА ВСИЧКО ОСТАНАЛО, КОЕТО СЛЕДВА СЛЕД ПСИХОДИАГНОСТИКАТА, КАКТО И ЗА ВСИЧКО ОСТАНАЛО, КОЕТО ПСИХОЛОГИЯТА МОЖЕ ДА ДАДЕ НА ОБЩЕСТВОТО. Не защото това е глезотия на богаташите, а защото онези общества са наясно какви са последиците от липсата на психологическа грижа за хората, както и колко е голям ефектът от психологическата превенция. Там хората също измерват тези явления с пари. Но те могат да гледат по-надалеч от носа си. И затова знаят, че е по-евтино да платиш за ПРЕВЕНЦИЯ на наркомании, на алкохолизъм, на престъпност, на психични отклонения и т.н. По-евтино е да дадеш пари за обучение на работниците, за грижа за работниците, защото после тази пари ще ти се върнат умножени. По-скъпо е да произвеждаш нискокачествена стока, да експлоатираш работниците сякаш са магарета, а после-през 2-3 години да си търсиш нови, които тепърва да обучаваш и мотивираш. По-скъпо е да деформираш хората, като подлагаш на психически и физически тормоз деца, жени, хора от малцинствата, работници, отколкото да се погрижиш за тяхното здравословно физическо и психическо развитие, за да станат те ефективни и успяващи хора. По-скъпо плаща обществото, което „отглежда” престъпници по затворите, зависими и психично болни хора в болниците и лечебните центрове. Хем ефективно функциониращите хора – тези, които работят и плащат данъци, са по-малко на брой /голяма част са се прелели в групата на проблемните или са избягали от това сбъркано място/, хем по-малкото хора, работещи и плащащи данъци, трябва да плащат издръжката и на тия проблемни хора.
Получава се така, че тъй като общото ниво на психологическа култура в страната ни е ниско, това поставя българските психолози в позицията на подчинение пред обществените нужди, които се диктуват именно от тази ниско-психологическа култура.
На българина му се струва, че е глезотия да се вкарват пари в неща като терапия, корекция, тренинги, обучение, превенция, той със замах откъсва тази част от психологията – психодиагностиката, и постъпва с нея съобразно ниската си психологическа култура. По-голямата част от психолозите в държавните позиции са се превърнали именно в едни обикновени инструменти на психиатрията или обществото. Аз видях как в България обществеността превръща нашата професия в полицейщина. За това имат заслуга българските институции, в които най-отдавна има психолози: МВР и затвора, а от известно време и в БА. На тях им трябват служители, които да инспектират, да разконспирират, да хващат в крачка, да казват : „става ли тоя човек или не става”. Началническите инстанции казват: „Тия хора да се видят и да се каже кой става и кой не става.” . Горе-долу това е единственото, което тия институции си мислят, че психологът може да прави /или това е единственото, което ценят там/. Психолозите изпълняват тази задача и постепенно започват да проявяват професионалните деформации на полицаи или психиатри. Интервютата постепенно се превръщат в полицейски разпити, от който хората си тръгват „разпертушинени”, с усещане за психологическо и емоционално изнасилване. Забелязах, че много колеги се деформират под този натиск. Те, наистина, имат полицейски подход. Дори самото усещане – да контактуваш с такъв психолог, е изключително неприятно. Имаш чувството - след това, че си минал през кръстосан разпит, сякаш някой е разровил живота ти и го е обърнал с краката нагоре. Ако си влязъл при тоя психолог спокоен – знаейки кой си и какво е важно за теб, накрая си тръгваш като психично болен, чудещ се кой точно си ти. Усещането е такова сякаш някоя лисица, тънко се е промъкнала в най-интимните области на личния ти живот, за да те „хване” за нещо си, сякаш си престъпник. Много от тези психолози не се съобразяват с положението на държавата ни в момента – като че ли ние българите живеем в една чудна страна, в едно прекрасно време и ние просто си живуркаме спокойно и трябва да сме идеални хора, без тревоги, без проблеми. За съжаление, това е част от професионализма на един психолог – да се съобразява със средностатистическите данни на самата общност, с която работи…
В БА психиатрите са по-висшестоящата инстанция от психолозите! На която психологът е длъжен да препраща всеки проблемен войник. За мен дойде един момент, в който усетих, че това е една огромна система, с която сам човек не може да се пребори. И ако до един момент си се съпротивлявал, накрая разбираш, че не можеш да промениш мисленето на цял един народ. Психолозите в тия институции отвоюват малко по малко своето пространство, но как можеш да се противопоставиш на цяла институция, на система, градена с години и утвърдена със закони? Или ставаш като всички тия хора, или не работиш по професията си. Към момента един психолог в България няма много други възможности.
Някои психолози се борят с тази ситуация и опитват да отвоюват правото на психолога като самостоятелен кадър – със свой инструментариум, но и със свои решения и действия. Други се опитват да обяснят по човешки на „не ставащите” хора, че това не е страшно, че това е временна оценка. Но това не променя вредните последствия от тая половинчата психологическа работа – психодиагностиката в услуга на ниско психологически образовано общество.
Затова една от представите на хората е, че психологът е един полицай, който те дебне и търси как да открие някоя твоя слабост, за да те спре за там, за където си тръгнал. Или за да те вкара в лудницата или кой знае за какво. „При всички положения, работата на тия там – психолозите, хич не им е розова. По-добре да стоя по-надалече.”
Каквото и да им говорим на тия хора, които „не стават”, ние се съгласяваме да бъдем инструменти на хора, които мислят: „Този става, този не става.”, „Този е луд, този не е.” И това е, което чувства човекът, отишъл при държавния психолог. Логично е да ни възприемат по този начин. Тази позиция не е психологическа, ние – психолозите, се подчиняваме на психиатричната позиция, позволяваме да ни превръщат в полицаи. Самото отношение към т.нар. „луди” говори за нивото на развитие на познанието за човека и човешката психика, което опира до психологическата културата на българина. За едни хора там, дето са „луди”, в развитите държави се е говорило преди 100 години. Тенденцията в психологията вече е да се търси връзката между психика и социум.
В психологията не се казва този човек е луд; този става, този не става!!!
А всъщност, психодиагностиката е много полезна част от цялостната работа на психолога. Тя дава поглед над нещо, което не може да бъде уловено със снимка, с камера или с лекарски инструмент. Но тя си остава една ЧАСТ. Когато знаеш с какво точно си имаш работа, можеш много по-прецизно да се пребориш с проблемите, да промениш нещата към подобрение. Затова е редно психодиагностиката да се използва заедно с корекционната работа, с превенцията, с обучението. Нека психологията да си остане психология.
Психотерапията е психологически начин за лечение на психиатрично диагностицирани хора или просто на хора, с различни социални, поведенчески или личностови проблеми. Психотерапията е терапия чрез психе-то, на психе-то. Т.е. психичната наука използвана за терапия. Психотерапията е именно лечебната страна на психологията. Макар че вече съществуват много видове психотерапия, които се основават на свои принципи – противопоставящи се на основните принципи в психологията. В световен мащаб вече са създадени стотици видове психотерапевтични подходи.
Психотерапията е вид лечение. Човек се обучава допълнително на него, както се учи за доктор по вътрешни болести, детски болести и т.н. Поради същността си, психотерапията е най-близо до психологията, затова един психотерапевт може да се справя по-добре и по-успешно, ако има и психологическо образование. Психотерапията е вид специализация за психолога.
Психотерапевт може да бъде и психиатър и всеки човек, който е преминал курс на обучение по съответния метод на психотерапия. Но от моя опит смятам, че без психологическо образование, да се прави психотерапия е трудно. Всеки вид терапия си има някакви стъпки, процедури, които се следват. Но в хода на терапията се проявяват много психични феномени, които са част от психологията. Ако не е запознат с тях, правейки психотерапия, човек може да се обърка като пате в кълчища. Психиката е необятно пространство и няма как бъде по друг начин – като се има предвид изключителните подвизи, на които е способна!
Моето мнение е : ако се ходи на психотерапевт, да бъде при човек, който има психологическо образование.
От опита си до сега се убедих, че психиатри, които „правят психотерапия” не правят психотерапия. Медицинското образование си казва думата! Те лекуват с лекарства и разговори. Аз също лекувам чрез разговори /но! вкарани в определена рамка, не общи/.
Бях свидетел на такъв случай – психиатър, който се представя и за психотерапевт, лекувал една моя клиентка като всеки път в една тъмна стаичка й пускал една и съща касета с релаксационен запис. Без никакъв личен контакт! Каква е тая психотерапия – след 3-4 посещения да не знаеш как изглежда терапевта ти, да не си обменил и едно изречение с него? И аз вярвам в силата на човешката мисъл, но също така съм разбрала, че преди да кажеш на някого да се успокоява, първо трябва да му помогнеш да си разреши проблема – дали с действия, дали чрез решения, които ще вземе и изпълни, дали чрез обсъждане на болни за него теми – за да се преработи начинът, по който възприема дадена ситуация, няма значение. Важното е, че има и други неща, които трябва да бъдат направени, ако искаш релаксацията да помогне на човека. Не можеш да кажеш на човека просто: „Релаксирай! Внушавай си, че си добре и ще станеш добре!” Това е наивно! Още по-наивно ми се струва пускането на един и същи запис при всякакви случаи или по 10 пъти на един човек – без разговор за неговите ЛИЧНИ потребности и страхове. И аз използвам релаксационни методи, но ги вкарвам там, където е необходимо.
Като отделим психотерапията - като начин на лечение или промяна на нежелани личностови качества, психологическата консултация е друг метод на психолозите, който може да бъде използван за всякакви проблеми, които човек среща в ежедневието си.
В работата си в държавни институции често срещах един и същи феномен. Колеги, които не разбират от психология, казваха: „А, това е правене на мохабед. Какво ви е трудно на вас на работата – седите си по цял ден и си говорите с хората!”
Психологическата консултация не е просто разговор – такъв, какъвто го водите с всеки ваш познат. Консултацията е психологически научно-обусловен, структуриран под определена форма разговор. Чиято цел е да подпомогне човека в разрешаването на проблемната ситуация.
Хората знаят, че се ходи при психолог, когато имаш проблем. Българинът се срамува от тази дума, сякаш да кажеш, че имаш проблем, а пък не дай боже да ти се наложи да търсиш и психолог за него, е крайно унизително. Често хората ми казват : „А, аз не съм чак толкова зле, че да ходя на психолог!” или „Ами то, както ми е тръгнало, може да ми се наложи и на психолог да ида!” Това е крайност – крайна гледна точка, която пак произтича от представата, че психолог и психиатър са едно и също.
В психологията думата „проблем” означава „нещо, което човек възприема като трудност, нещо, което го натоварва психически и с което не знае как да се справи”. Т.е. „проблем” се оказва „нещото, което аз възприемам като проблем”. В психологията се говори не за реалност, а за „реалността на конкретния човек”. В крайна сметка едни и същи факти се възприемат по различен начин от всеки човек. Ние сме уникални индивиди.
Но проблем може да бъде и „желанието на някого за промяна, която той не знае как да постигне”. Психологът може да ви помогне да изградите нови качества, нови социални умения, нови умения за справяне в живота. Т.е. психологът може да ви бъде полезен не само когато имате проблем, а и когато имате амбиции, които искате да постигнете. Напомням : психологът не лекува болни хора, а коригира психични способности и процеси. Защо трябва да сте болен, проблемен, за да отидете на психолог. Отидете сега – когато сте здрав и можете да мечтаете! И поискайте да ви се помогне да станете нещо по-добро от това, което сте сега. Поискайте помощ във връзка с реализирането на мечтите ви.
Обобщено може да се каже, че психологическата консултация е „среща със самия себе си”. Разговорите с други хора обикновено объркват още повече човека, задаващ си въпроси във връзка със себе си и живота си. Всеки има своя ценностна система и говорейки с някого, му вменява тая своя ценност. Всеки близък човек има свои интереси във взаимоотношенията си с вас и не може да не манипулира вашия проблем в разговора, като го насочва натам, накъдето му е удобно на него /или най-малкото натам, накъдето единствено знае, че е възможно, поради ограничението на възгледите си, получени от личния си опит/. Психологът е един непознат човек и затова няма никаква изгода да ви манипулира за себе си. Психологическата консултация е по-скоро манипулация с цел откриване на най-дълбоките желания и подбуди в поведението на клиента. Основната цел на психолога е, да ви помогне да се срещнете сам със себе си и на тази база да вземете решение, което да произлиза именно от вашата личност. Това действа много разтоварващо. Срещата с един непознат човек, който няма полза да ти налага своите възгледи /по простата причина, че след известно време, вероятно никога повече, няма да те види/ човек, готов да те приеме такъв, какъвто си /без да те осъжда/, освобождава от бремето на социалните норми, спазвани за сметка на личността и нейните стремежи.
В сложността на обществения живот, на семейните взаимоотношения, хората често губят самите себе си – като личности, като природни заложби и влечения, и започват да живеят живота си по един чужд модел. Много от нашите мисли, чувства, преживявания потъват дълбоко в подсъзнанието ни, защото напр. се чувстваме виновни за това, че сме такива, каквито сме, или виновни заради нашите мисли и чувства, или за това, защото се боим да не обидим някой близък човек, или за това, защото някой си бил казал, че така трябва да се прави, така трябва да се живее, че това или онова е нормално и т.н. Идва един момент, когато човек губи връзка със себе си. И постепенно забравя своите лични стремежи, това, което му диктува природата му - а всеки се ражда със своя характер, със своя темперамент. И след този момент човек започва да се чувства потиснат, да се лута – да се чуди какво да направи с живота си. Съветите на близките му му се струват чужди, неподходящи или просто нямат положително въздействие… И така е логично. В крайна сметка, всеки от тези близки има някаква полза от настоящото положение на нещата. Независимо дали твърди, че желае щастието на своя близък човек, всеки пречупва това „щастие” през своя поглед. По този начин често се получава така, че щастието, което ни желаят близките хора, всъщност е нещо, което ни ограбва като личности, ограбва свободата ни да избираме как да изживеем живота си. Няма по-страшно „убийство” от това да „помагаш” на другите хора да бъдат като теб. Просто защото не можеш да си представиш, че хората се раждат различни или защото не можеш да различиш егоцентризма си от истинския алтруизъм, егоизма от обичта. Да помогнеш на някого, като го оставиш да бъде себе си, да му дадеш свободата да избира живота си, вместо да го превръщаш в твое копие, вместо да го правиш зависим от себе си, за да ти е под ръка завинаги, това е трудно, иска се широко скроена душа. Такава е обичта. В нея няма и грам егоизъм, няма егоцентризъм, няма желание за власт и контрол…
Психологическата консултация действа освобождаващо и зареждащо, защото по същността си е среща със самия себе си. Без обиди, без обвинения, без критики. В такива условия човек сам вижда какво трябва да направи, за да се справи с проблема си и обикновено това решение го кара да се чувства щастлив, защото то е продиктувано от неговото сърце.
Развитите държави вече са наясно със значимостта на психологията и силата на човешката психика. Хората се различават по това как живеят само въз основа на начина си на мислене, т.е. на ценностната си система – според това, как разпределят живота си – кое е важно за тях, кое не. Дори разликата при богатите и бедните хора не е в нещо друго, а в начина на мислене. Ще ви дам един пример, който ще ви докаже колко голямо значение има нашето мислене за това, как ще изживеем живота си. В САЩ били направени наблюдения на хора, които са спечелили от държавната лотария – проследили какво се случва с тези хора. Открили, че парите не донесли щастие почти на никого. Какво се случило с хората, които никога в живота си преди това не били разполагали с такива големи суми? Пропилели ги за кратко време и затънали в огромни, непосилни за техния джоб от преди, дългове! Как става това? Уж бедните хора казват : „Не ми давай съвети. Пари ми дай!” /Т.е. не е трудно да спечелиш пари, след като вече имаш, но от нищо пари не се печелят./ Това е така и не е така. Оказва се, че богатството е занаят, както всеки друг. И ако не знаеш как да боравиш с пари, най-лесното е да ги изхарчиш. Бедните хора са такива, защото имат мислене на консуматори – те не знаят как да печелят пари, знаят само как да харчат. Богатите хора не постъпват по този начин, по който постъпват бедните хора, получили много пари наведнъж. Когато те имат някаква сума пари, винаги мислят къде да я вложат, за да има възвръщаемост от тези пари. От всеки доход, богатият човек взема един голям процент и го влага там, където парите му ще се увеличат.
Не всеки има шанса да спечели голяма сума пари, но от хората, които имат този шанс, малко са онези, които знаят как да се възползват от него.
А колко шансове са се откривали пред всеки от нас? Не е необходимо да печелиш от тотото, за да кажеш, че си имал шанс в живота. В живота винаги има и добри моменти. Защото светът е устроен циклично – нещата съществуват по двойки : зима и лято, ден и нощ. Не вярвам на никого, който ми казва, че в своя живот е имал само страдание, и никога не е имал шанс да промени това положение. Но вярвам, че хората се различават по това, че някои от тях са достатъчно съобразителни, за да се възползват от своя шанс, а други - не.
Успях ли да ви убедя, че ние сами правим живота си?
Как ли??? Зависи от това как мислим. Какъв правим живота си, зависи от това, как мислим!