ДЕТСТВОТО. БЪЛГАРСКОТО ДЕТСТВО И РОДИТЕЛСТВО
Счита се, че детството е ключов момент за развитието на здрав или психично болен индивид, за формирането на личността, за развитието на комплекси, страхове, възгледи, модели на поведение и т.н. Във всеки етап от детството се формира едно ново психично качество, което детето трябва да развие в себе си, за да продължи като здрав индивид нататък. Но това качество не се развива от само себе си, то трябва да бъде подпомагано и насочвано в правилната посока от родителите и околните на детето възрастни хора.
Дали детето ще бъде способно да се доверява на други хора в живота си, дали ще бъде пълно с чувство за вина, която ще му пречи да проявява инициатива занапред в живота си, дали ще изгради здрава идентичност и самооценка, която да му помага да се справи с живота си само, зависи от начина, по който бива отглеждано това дете - още с раждането си. А в развитите държави за добруването на детето вече се работи и преди раждането му. Счита се, че средата около майката оказва влияние върху детската душевност, още по време на бременността.
Съществуват няколко вредни подхода при отглеждането и възпитанието на дете – свръхразглезване; свърхпротекция; свръхдоминиращо поведение на родителя-поставяне на висока летва за постижение пред детето, продиктувана от постиженията на родителя; авторитарен стил на възпитание – властен, налагащ се; непоследователна родителска стратегия; отхвърляне и незаинтересованост; майчина или семейна депривация /лишаване или ограничаване/. Известни са случаи от миналото, при които деца отглеждани без ласки или изолирани в самота не се развиват. Дори когато биологичните потребности на тези деца били задоволявани, при липса на ласки и човешка среда, те умирали. Описаното представя феномена на депривация – лишаването от майчини грижи и неговите психични последствия. Проучванията в тази област са стигнали до изграждането на идеята за институционализма /телесните и психични увреждания, които се получават при отглеждането на детето в някакво заведение при липса на майчини грижи/. Наблюденията на деца, посещаващи ясли, сочат, че те се развиват много по-бавно, по- дребни и по-слаби са, с по-малко мускулна маса, имат отпуснат и лош вид, по-често боледуват, по-неспокойни са, по-често плачат и по-малко спят. Според психолозите нормалната възраст за посещение на детско заведение е не по-рано от 3 години.
БЪЛГАРСКОТО РОДИТЕЛСТВО
Българското семейство има здрави етнически традиции, които се коренят във времето още преди Освобождението. Тъй като основният тип семейство в миналото е бил патриархалният, при което доминиращата роля се полагала на бащата, съпругата и децата по принцип не се ползвали с големи права. В периода след Освобождението постепенно патриархално-авторитарният тип отношения /властта е в бащата – пълна и изискваща подчинение/ започват да се смекчават. След 1944 година настъпват промени във вътрешно-семейните отношения, които преминават към осигуряване на повече свобода на жената и децата. Традиционната нагласа започва да се ориентира към разбирането за равноправност на членовете в семейството. Мотивацията за брак, взаимоотношенията между съпрузите и тези между родители и деца започват да се психологизират. Обръща се по-голямо внимание на духовно-емоционалната страна. И въпреки това патриархалният дух продължава да живее, като в голяма част от семействата реално жената няма равна на съпруга си позиция. От друга страна, отношенията между съпрузите са много по-близо до демократичната позиция, отколкото до старата патриархална нагласа.
За разлика от промяната в отношенията между съпрузите, установява се, че децата в българското семейство все още не са получили демократични права и привилегии. Отношението към тях е много по-авторитарно, т.е. много по-близо до традиционното разбиране за родителство на българина. В повечето случаи на българското дете не му се предоставя самостоятелност в поведението и дейността – вместо това то се оказва в ролята на изпълнител и подчинен послушник. У нас масово се възприема ценността за послушанието на детето, а последното се третира като обект на възпитанието.
Толерират се пасивните добродетели – послушание и дисциплина, а много по-малко активните – инициативност, самостоятелност, поемане на риск.
Опирайки се на редица изследвания, правени през последните десетилетия в България, както и на изследване, проведено от мен, може да се твърди, че в нашата страна има традиции толериращи авторитарното родителско поведение. Ето един от моите изводи, направен въз основа на изследването ми:
„Следователно българското родителско поведение е контролиращо и ограничаващо, неодобряващо, неразбиращо и центрирано по-скоро върху родителските потребности. Създават се условия за противоречивост и непоследователност във възпитателния подход. Включват се елементи на свръхпротекция. Типичен е относителният стремеж обичта към детето да не се изразява – съществува липса на непосредственост и откровеност в отношенията. Може да се каже, че българският родителски стил е по-скоро авторитарен – използващ сила и имащ в основата си нагласа за доминиране над детето.”
Предполага се, че авторитарният родителски стил възпитава у детето качествата на послушание, изпълнителност, липса на самостоятелност, неинициативност, ниска самооценка, неувереност, трудност при вземането на решения и лесно обезкуражаване при неуспех, страх от поемане на отговорност, липса на умения за сътрудничество и слаба социална компетентност, стремеж за съпротивление на всеки авторитет или сляпо подчинение на авторитета.
Друг факт, който се потвърждава от всички социологически изследвания, е този за липсата на изградена професионална институция за подготовка за семеен и брачен живот /както и за липсата на такава потребност или ценност сред населението/. Предполага се, че в България децата се възпитават по метода на “бабината педагогика”.
Ако сумираме двата горни факта, можем да направим заключението, че и до днес българските деца се възпитават от позициите на авторитарното родителско поведение, при липса на систематизирани – адекватни на най-новите научни разработки, познания.